Блогът на jacomoo :: Гадно копеле

Постинг

29.07.2016 01:11 - Гадно копеле

Автор: jacomoo Категория: Други

Прочетен: 859 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 14.10.2016 22:25

Гадно копеле Тъкмо щях да си повдигам задника и да тръгвам след закъснялото и самотно кафе, когато врата се отвори и вътре влезе моторист, облечен в черен, прилепнал, кожен, мотористки костюм и с червен шлем на главата. Предпазителят на очите беше вдигнат, но очите му още не се виждаха, защото той наблюдаваше подред другите четирима посетители, после бармана и накрая погледът му се спря на моето лице. Видях, че очите му се усмихнаха, но това нищо не ми говореше. Тръгна уверено към мен, спря се на метър и каза: - Какво правиш, гадно копеле? Е, сега и да не сваляше шлема, по интонацията и по израза бях сигурен, че това е Мишо. С този Мишо, животът ме срещна още в 7-ми клас, и май че аз бях този, който го прекръсти на Мишо Серсемина, защото на всеки неприятен казваше: „Този серсемин…“ Даже и сега съм сигурен, че той както и аз, не знае какво значи тази дума, но след няколко години в гимназията му казвахме "Мишо Учтивото", поради факта, че беше прекалено учтив с хубавите мацки. Докато ние ги канехме на кина или на кафета, Мишо им носеше чантите, подаряваше им цветя и всички хубавелки бяха влюбени в него. За "Мишо - Гадното копеле", не знаех кой му го измисли и по какъв повод, но се носеше мълвата, че ако някой му направи нещо лошо, нашият Мишо не може да заспи докато не му го върне десетократно. Мишо се обърна, още веднъж изгледа петимата с бармана и чак тогава смъкна шлема. Да, същият си е както и преди няколко години, когато го видях за последно със Солеймото на рокерския събор, все така слаб, докато всички ние бяхме качили поне по десетина килограма от застоялия живот и пиенето на бира. - Какво правиш бе, копеле? -не можах да си сдържа изненадата. - Ох, остави се. Ако ти кажа, че от двайсетина дни не съм говорил с позната физиономия. Какво пиеш? Нищо?! Барман, кое ти е най скъпото уиски? - Джак Даниелс! - Давай два Даниелса с мерак! - Малки ли? - Ние малки ли ти изглеждаме бе, серсем? Мишо седна срещу мен, а барманът преглътна забележката, защото от тази бутилка сигурно никой не беше пил поне два месеца. - Повод ли имаш по това време…? - Даааа, преди 15 минути си купих нов шлем-червен. Като стария няма друг, но не знаех, че ще те срещна, щях да ти го подаря. - Счупен? - Не бе, нищо му няма, но не исках да е черен! - Защо? Мисля че се зачуди за миг, но нали не беше срещал познат от двайсетина дни, а и на времето бяхме даже неразделни приятели... Повдигна донесената чаша над погледа си и я развъртя, така че се получи невероятна мелодия от въртящите се топчета лед. Помислех, че трябва да го пробвам и аз този номер, но сега го наблюдавах любопитно и очакващо. - Дълга история, брат, но докато си пием уискито, набързо ще ти я разкажа. Откога не сме се виждали? - Има поне три години. - Тогава почвам отпреди три години. Ей там, някъде продадох на дядо ми къщата. Взех десет хилки и се чудих точно три дни какво да ги правя. Реших да си направя една колица и да ходя по гонки, така че тръгнах по най-големите майстори на двигатели. Исках да ми монтират много як двигател в трабантче. Да мога да вдигам 300 км., но всичките казваха, че не може, защото нямало достатъчно място. Можело да се сложи на Лада и то такъв, че да вдигам около 280. Съгласих се, купих една стара Жигула и смениха всичко по нея. Сложиха двигателя на един ударен Мустанг, скоростна кутия, всичко, даже и климатик добавиха, но не я боядисах и външно изглеждаше като стара циганска щайга. Изпробвах я, а тя взе че вдигна 305 км. Тръгнах по гонки и само за 40 дни си избих вложените пари. Но интересното идва тука. Сега много пишат, че има борба по пътищата, но това не е от вчера. Аз много чукундури съм псувал, защото много изроди и каруца не трябва да карат, а те са се качили на коли. Мишо пак направи симфонията с ледчетата , отпи глътка, после ме погледна в очите дали ми е интересно и продължи: - За да не ме разпознава конкуренцията, си сложих един каскет - нали знаеш, че който носи в колата си шапка е потенциален самоубиец, и така обикалям градовете, в които има незаконни гонки. Ей така се започна, брат. Тъкмо съм излязъл от града и карам за Плевен, където вечерта има гонки, и ме минава един със съвсем ново Ауди, сложил до себе си някаква блондинка. Така ме изгледа с отвращение, че кръвта ми кипна! Аз си карах със сто, а той със сто и трийсет. "Добре! Пари няма да взема, но сега ще те вкарам в детската градина"- викам си. Минавам го със 160, и така съм прегърнал кормилото, все едно Жигулата ще се разпадне. Поглеждам го уплашено, а този се амбицира още повече. Минава ме след това с 200, и сигурно забрави за две минути за мене. Но когато видя как го отвявам с 250, само дето очите не му изхвръкнаха. Ей това, копеле , да ги слагам такива наперени мазници на местата им , ми доставя повече удоволствие от която и да е гонка. Така цяла година, докато веднъж минавах един тъпанар с Мерцедес. Карам аз с 280 км, и този така се втрещи, че изтърва пътя и влезе в една нива. Като по чудо остана жив. Тогава се отказах да ги превъзпитавам, за да не лежи нечия смърт на съвестта ми. - А гонките? - Остави ги гонките! След година навсякъде ме знаеха, а и аз знаех че има само двама - трима, които можеха да ме бият. Вече нямаше смисъл и от гонките, но повече съжалявах за превъзпитанието ми над надутите шофьори. Така няколко месеца, през които бях като болен. До момента, в който един приятел ходи на някакъв панаир в Китай, в Гуанджоу май беше, и ми донесе една джаджа. Слагам телефона все едно да се зарежда върху една кутийка, а от нея излизат слушалки и микрофон. Говориш по микрофона и можеш да направиш така, че онзи отсреща да чува гаджето си, или който и да е било друг, само дето трябва да имам запис на човека поне една минута. - И си правиш бъзик с хората? - Позна! Поне в началото! Ако взема да ти разказвам, до сутринта няма да стигне и ще се смееш както никога не си се смял. Но направих голяма глупост, брат! Мишо пак направи ритуала с чашата, отпи бавно, а аз бях сигурен, че щом казва така, глупостта не е била голяма, а велика. - Нали знаеш копеленцето дето сега е кмет, че се ожени за мацката, която най-много съм обичал. Крадец бе, брат! Щом в живота е крадец, то и като кмет ще да е такъв. Викам си, я да му направя някой номер на този. И тогава направих грешката. Записах един отговорен фактор от нашата държава. Мишо ми намигна така, че бях сигурен кой е факторът. - Лесно му намерих гласа в интернет, заредих го като запис в джаджата и какво да ти кажа, брат, този Ненчо ли беше, дето го имитира, ряпа да яде. Та обаждам му се от скрит номер на кмета и му викам: - Банов, знаеш ли кой ти се обажда? - Знам, шефе! - Има тука едни оплаквания, че нещо сечете гората и дърветата в града. Заеми се лично с проблема, че идват избори и да не идвам там да ви навра, където ви е мястото! - Слушам, шефе! А....няма ли да събираме пари за изборите? - Как няма бе?! Ти не си ли започнал вече? - Имам тука една сумичка, какво да я правя? Мислих само три секунди, и направих грешката: - Утре в 12.30 стой в кабинета си сам, ще ти изпратя един моторист. Той събира парите за партията. И нали знаеш - никакви разписки! - Слушам, шефе! На другия ден, без да свалям шлема, влизам в общината, а портиера се прави, че не ме вижда. Влизам в кабинета на кмета, а той сам и чака. - Шефа ме праща за парите-говоря му басово, че онзи да не ме познае. - Ето ги, и го поздрави. Другия месец ще имам повече. Подава ми една кутия, а аз си мисля че става въпрос за две - три хиляди лева. После на мотора и към София, а в близката гора сядам да видя какво има вътре. Само дето не припаднах-270 хилки бе, копеле. - Какво говориш бе, човече?! - И аз така се изненадах като тебе, но после като се размислих разбрах, че без да искам съм им направил цигански капан. Чувал ли си, че циганите са ужилвали хора и с 8000 евра? - И после? Върна ли ги? Нали знаеш, че за такава сума ще те търсят цял живот?! - Не бе, нали ме знаеш, че като започна, все ги редя - глупост след глупост. Не можах да мигна цяла нощ, но сутринта бях решил какво да правя. Видях в нета къде са избрани кметове от партията на „фактора“ , и си начертах един маршрут. Оттук тръгвам, та чак до Малко Търново, минавам през осем кмета, а на другия ден започвам нагоре по морето, чак до Шабла. Варна и Бургас реших да не ги рискувам, защото там са по-сложни нещата, сигурно си имат специални канали. И така, брат, обадих се на кметовете и по същия начин им уредих среща да са сами, и парите само в столевки , а на по-следващия ден в 16 часа излязох от последното кметство за деня и добре, че предвидливо бях взел раница. После се оказа, че съм събрал малко над два милиона. Карам си аз и спазвам правилата, но гледам преди Созопол има засада от 2 полицайски коли. Карам си с 80, а онези никого не спират, само гледат втренчено напред. Като наближих, изскочиха двама със слънчогледи. Аз знаех какво ме чака и гааааз. Нали помниш, че Сузукито ми вдига 320 и след 5 минути вече никой не можеше да ме намери, но започнах да се движа по второстепенни пътища. И така, брат, вече две седмици се крия и карам или нощем, или много рано сутрин. - И сега? - На тебе мога да кажа. Имам мечта от много време, да си купя къща в Родопите. Намерил съм една махаличка, в която живеят 5 баби и 2-ма дядовци. Ще скрия мотора, а може и да го хвърля в някой язовир , както хвърлих и телефона, и така там мога да изчакам ако трябва още един мандат. А после ще харча парите. Сега ще прощаваш, но ще тръгвам, защото като Левски не трябва да се застоявам повече от час на място. Мишо пресуши и последните няколко капки уиски, хвърли на масата една двайсетолевка и се изправи. Станах и аз. - Мога ли да направя нещо за тебе, Мишо? - Ти вече направи бе, копеле! Ако утре ме намери някой обесен, ти ще знаеш защо са ми помогнали. Тогава може и да напишеш истината, нали някога пишеше разкази. Но дотогава на никого нито дума! - Добре, брат, пази се! Мишо сложи червения шлем, очите му се усмихваха отвътре, направихме „пет“, както някога в училище и тръгна с бодра стъпка навън. След 15 минути ми идеше да вия или да крещя, така че да ме чуе даже и ако е на 30 км оттук! Исках да изкрещя : „ Мише, не бе, брат. Трябва сега да го кажем! Да го кажем на всички. Всички да го разберат! Когато се знае, няма да посегнат на тебе, а животът е най-скъпото нещо на този свят, майната им на парите“ Ей така, без да го питам, реших да го напиша всичкото това. Така нямаше да посегнат на живота му. Нямаше как да поискам разрешение от него, защото той е изхвърлил телефона си. Ще го напиша, а даже и да ми се разсърди, после ще ми прости след месец-два. Колко пъти сме си давали прошка, само ние си знаем! Симеон Коев 28.07.2016

Нагоре