Когато някой биваше повишен, му се отдаваха 10 дни да приключи започналите дела и да запознае своя приемник с проблемите, които може да очаква и с целите, които е заложил. Младокът, който дойде, се оказа много възприемчив и на Мигел му трябваха само няколко часа, за да го въведе в наследството, което му оставяше. Той така се беше вживял в следенето на Осоговеца, че останалите дни преминаха като по  навик в изключително внимателно наблюдаване. Само че, сега му беше още по-интересно, защото вече знаеше и тайнствения език, който използваше мнимия градинар. Нищо интересно не се случваше  през оставащото време. Последния ден Осоговеца садеше някакви луковици на цветя в градината. Работата беше монотонна, небето сиво, и така изтичаха  последните остатъчни часове. Изведнъж на Мигел му стана тъжно, защото се разделяше с достоен противник. Даже си помисли:

„Ще ми липсваш, старче, където и да отида.”

В този момент коленичилият градинар изведнъж се надигна, оставяйки незаровени луковици, държейки все още една в ръката си.  Протегна се , изпухтя звучно и… се обърна точно в посоката, от която го наблюдаваше Мигел. Тънката усмивка изчезна и лицето му придоби най-сериозното изражение през всичкото това време на наблюдение и така замръзна. Невидимият Мигел, даже се извърна да види, дали няма някой друг зад себе си, или в тази посока… но зад него беше само високата каменна ограда. Тогава Мигел безшумно се премести няколко крачки в ляво, и чудо… погледа на стареца също се премести, продължавайки да го гледа пронизващо. Устата му започна да реди  думи на езика, който Мигел вече знаеше:

- Чуй ме, рогати!

  Ако Мигел беше с материално си тяло, вероятно щеше да припадне, а сега освен да замръзне,  не можа друго да измисли, защото от ясно по-ясно беше, че тези думи бяха за него.

- Знам, че толкова месеци подскачаше покрай мене като малко пале. Знам, че се каниш да ме оставиш на мира, но аз сега ще ти кажа думи, които винаги ще те преследват в жалкия ти лъжовен и лукав животец.

Мигел се огледа в настъпилата пауза, търсейки с надежда някой колега наблизо, но не! Беше сам, само той и стареца, и никакви други същества, освен врабците в клоните на близкото дърво.

- Любовта на Създателя е безгранична! Колкото и да бягаш от нея, тя ще те настигне! Тогава ще проклинаш мръсотиите, които си извършил!

Старецът вдигна в ръката си луковицата, която държеше, изпъна ръката си максимално напред в посока Мигел, все едно искаше и той да я разгледа, и просъска!

- Сега ще засадя семето на Добродетелта в тебе!

Наведе се, пъхна луковицата в направената преди това дупка и внимателно я зарови.

Мигел пак се огледа безпомощно!

Какво правеше този човек?

Как така го виждаше?

Какво значат тези думи, които бяха адресирани към него?

Нямаше никой, никой не беше видял тази неразбрана от него случка, даже и врабците бяха изчезнали нанякъде. Искаше му  се и той самия нанякъде да изчезне! Искаше да се махне от тука и никога повече да не се връща. В този момент Осоговеца вдигна поглед и със силен глас извика:

- Испанецоооо! Помни червеното лале, което ще падне в краката ти! Тогава ще се обърне...

Мигел бягаше! По-скоро се носеше с най-голямата скорост, която можеше да си позволи и се носеше по–бързо и от най-бързата птица! Над познати и непознати места… само по-далеч да е от този човек! След няколко часа видя един единствен камък в някаква пустиня. Спря се и седна със своето невидимо тяло върху камъка. Беше останал без сили! Яростта му се надигна като клокочещ вулкан.

„Как си позволява тази измет, който е десет пъти по-малък от мене, не само да ме заговаря, но и да ми казва какво ще ми бъде бъдещето”?

Така Мигел намрази хората още повече, и това го превърна в техния най-силен враг!

 /следва продължение/