Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.09.2016 14:56 - Пръстенът
Автор: jacomoo Категория: Други   
Прочетен: 1478 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 21.11.2016 02:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Джур растеше като  най- палавото дете в селището. Толкова непослушно и палaво, че когато го видеха да се приближава,  другите родители започваха подозрително и неодобрително да го гледат, и скриваха  по най-бързия начин своите деца в одаите. Децата не могат да бягат бързо на три лета, а Джур, когато стана на три  изчезна и го търсиха къде ли не . Накрая го видяха засмян как ги наблюдава от върха на Старото дърво, около кoето си бяха построили одаите. После  трябваше много време да го свалят, защото толкова високо можеха да се качат само няколко човека. Навършвайки  пет лета, направи такава глупост, че старейшините дълго и тихо говореха  и се почесваха по главите. Притеснението се предаде  на всички и хората  мълвяха , че такава пакост никой не е чувал някога да е правена.  Джур разменил малките на две гнезда чапли, но така, че малките на белите чапли се оказали в гнездото на черните чапли и обратното. Чаплите се виели над гнездата и издавали писъци, чудейки се  какво да правят.  Мъдреците знаеха, че във всяко едно дело прозира Божествена мъдрост, затова подръпваха брадичките си и се чудеха, какво се крие зад това деяние. Малко преди залез слънце, те решиха да наложат  най- суровото  наказание за непослушното дете. Джур трябваше да бъде заведен рано сутринта и оставен  сам  един ден и една нощ , дълбоко в гората, на полянката пред Свещеното дърво. Необходимо беше да пренущува сам, далеч от всички, за да осъзнае, че всички хора са едно цяло, заедно с всичко живо наоколо .  На по-следващата   утрин щяха  да отидат да го вземат. Всички бяха притихнали, защото и  най-храбрите мъже се бояха   да срещнат Слънчевите хора, а казваха, че много често са ги забелязвани точно на това място.  Хората почитаха това необикновено дърво, защото техните прадеди разказваха , че това е дървото, което много дава на хората, но също им  напомня  да не забравят  своя произход и своите обещания. Именно заради това дърво, когато свършат топлите дни и листата на дърветата започнеха да пожълтяват, от всички краища прииждаха всякакви незнайни хора, с различни облекла и изказвайки почитта си към Мъдреците, молеха да получат колкото е възможно повече от плодчетата на Свещеното дърво. Колко ще получат, зависеше от самите хора на селището. Казваха, че всички  хора са живеели някога заедно тука, но Слънчевите хора посъветвали единствения Мъдрец с когото някога са разговаряли,   да заселят и други места. Когато Мъдреца попитал защо, те  казали само, че така ще е по добре за запазването на човешкия род. Хората послушали съвета им , и се бяха разселили във всички посоки , но даже и тези, които живееха най далече запазили спомените за това свещено място. Идваха ли , те приличаха на чаплите и щъркелите, които долитаха веднъж в годината , но не стояха колкото тях, а само след няколко дни поемаха на далечен път към своите селища. Пришълците наричаха тези земи "Божието място". Според това, от колко далеч бяха дошли  и според това, колко беше голяма общността им, те получаваха от 10 до 100 плодчета. На следващата година  разказваха, как плодчетата помагали на болните хора, на които ги давали. Тези странници   приемаха, че хората от селището са пазители на това Свещено дърво и  в това имаше някаква истина, защото, когато преди няколко лета   при една буря се подпали гората, въпреки, че всички ги беше много страх,  излязоха да предпазят и спасят Свещеното дърво от огъня. Дървото се обгори  от огъня, но оживя  и тогава се отплати на хората, като  им даде нечувано количество плодчета.  Мъдреците оставиха Джур сам пред дървото и му поръчаха никъде да не ходи , докато не дойдат да го вземат. На следващата сутрин отидоха и завариха страшна гледка.  Джур беше седнал на земята до дървото, а пред него стояха трима високи  Слънчеви хора и  разговаряха с него. Когато забелязаха идващите хора, те полека- лека, като мъгла изчезнаха от погледите им.
Мъдреците  взеха Джур , 
тихо и бързо   се отправиха към селището. Когато го наближиха  и от там ги забелязаха,  понеже Джур беше любимеца на всички дечица, те   започнаха да викат: -Джур, Джур, Джурр.... Но от глъчката ли, от ехото ли, или от малките гърла, които трудно произнасяха името, се чуваше: - Щур, Щур, Щур....  След това винаги му казваха Щур! Така възникна тази първа и нова  дума в езика на общността, която я  няма в нито един друг език, а също и думите които, произлязоха от нея като : "щуретина", "щурав", "щур" и даже "щурчо", но се запази  завинаги и думата "джур" или "джуркам", която значи размесвам, разменям  така, както Джур разменил малките от гнездата на чаплите. Хората направиха кръг, сложиха Щур в средата и започнаха да го разпитват, какво се е случило и какво е говорил със Слънчевите хора. -Питаха ме разни неща! Питаха ме, какво сънувам. Питаха ме, дали знам, че може да се сънуват утрешните дни! -Друго? -И аз ги попитах, защо ги е страх да се показват пред нас! Хората се спогледаха и в един глас казаха: -А те? -Защото още не сме се научили да обичаме и често правим глупости. -Друго какво? -Питаха ме, коя е най- хубавата дума, а аз казах, че не знам. Тогава аз ги попитах същото. -И те какво казаха? -Казаха, че най- хубава е думата "благ". Хората цъкаха с език и не знаеха какво да кажат, но след време започнаха да се наричт "благари" и наистина се опитваха да бъдат благи, а Щур легнеше ли да спи,  винаги искаше да сънува утрешните дни.
И полека- лека това започна да му се отдава.
Когато възмъжа и хвърляше най- далече копието, Щур се усети, че постоянно мисли за красивата Еня. Искайки да сънува утрешните дни,  много често тя се появяваше в съня му. Забеляза също, че когато го видеше, на лицето на Еня се появяваше ослепителна усмивка, все едно слънцето се покаваше зад облак. Дареше  ли й нещо, например някой плод, то тогава в очите и избухваха хиляди звезди. Така, той търсеше начин да й дава  всякакви неща, за да вижда тези звезди. Една вечер, когато си легна на рогозката, се запита, какво ли може да й дари   така, че да я зарадва изобилно, както никога до сега и неусетно заспа.Тогава сънува сън! Необикновен сън! 

Намираше се на някакво непознато и ослепително място. В одая, но огромна одая, такава, каквато не можеше да си представи, че има. Вътре имаше много малки слънца, които осветяваха мрака, така, че всичко се виждаше, все едно е ден. Имаше много маси, но какви маси! А какви столове имаше, не като техните трикраки столчета , а високи, така, че хората, които бяха там, седяха удобно на високите маси. Имаше много маси, но само на няколко седяха хора. Чуваше се музика, но не като тази на птиците, а някаква друга, не можеше да я опише. Хората изглеждаха щастливи, говореха тихо и с усмивки на лицата. Всички бяха облечени, мъжете в черно,  нямаха никакви косми по лицата си, даже и косите им не бяха дълги. Дрехите на жените, в най-различни блестящи цветове, такива, каквито не беше виждал никога. Започна да разглежда хората и тогава видя на едната маса своята Еня, но не такава , а много по-красива. Седеше с един висок мъж, на който китките много приличаха на неговите. Приближи се ! Те говореха, но той нищо не разбираше, само долавяше някоя позната дума, но казани по съвсем друг начин. Явно, че Еня и мъжа не го забелязваха, така, че той застана почти до тях и започна да ги наблюдава внимателно. В един момент, в ръката на мъжа се появи малка червена кутийка. Той я поднесе към жената, на нейното лице се изписа както изненада, така и усмивка. Тя я пое, и отвори с треперещи пръсти. В нея имаше нещо блестящо и малко. Жената  не можеше да откъсне поглед от него, гледаше толкова впечатлена, че когато най- после повдигна погледа си към мъжа, Щур видя,  че в него  светеха всичките звезди на нощта.  Тя сложи блестящото нещо на единия пръст на ръката си и то прилепна така, като че ли беше направено специално за този пръст. Жената стана от мястото си, отиде до мъжа и каза: -Много е щуро това!- и понечи да го целуне, както майките целуват своите рожби. Тогава тя го видя, и се взря в него. Мъжа улови погледа й, и той се взря в Щур. Щур искаше да бяга, но не можеше! 

В следващия миг се събуди, целия плувнал в пот и не можа да заспи повече. На сутринта отиде на брега на Черното езеро и се разхождаше дълго по него, все едно търсейки нещо. Накрая взе едно камъче и си тръгна. От тогава, останеше ли сам, вземаше камъчето и започваше да го търка. Понякога с други камъчета, понякога с дърво, а понякога даже и с единственото метално острие, което баща му му беше дал, но така, че да не го вижда никой. След около десетина дни проби най- после дупка в средата и започна да го оформя, а след още десетина дни започна да придобива очертанията, които искаше. Тогава сънува следващия си много ярък сън.

Беше се престрашил,и  казал , че ще отиде да вземе Еня за своя жена. Когато всички от селището разбраха, стана нещо нечувано.  Почти всички  хора  и всичките деца не искаха да му дадат Еня за жена. Те застанаха до нея, държаха я за ръцете, а тя искаше да се освободи и да отиде при него. Зад него застанаха десетина мъже и жени. Щур ги погледна и се изненада, някой от тях никога не са го харесвали, но сега бяха зад него. Тогава той тръгна към Еня, съответно и хората, които бяха до него, а всички други, включително и децата заотстъпваха назад, държейки Еня за ръце. Това продължи докато отстъпващите не достигнаха брега на Черното езеро. Някои даже бяха нагазили във водата.    И тогава Щур отново се събуди, целия плувнал в пот. Беше убеден, че нещо лошо ще се случи, затова отиде на брега на Черното езеро и наблюдаваше хората, около десeтина човека, които се опитваха  да хванат риба в плитчините.  Когато слънцето се издигна на най-високото си място и нищо не се случваше, реши да отиде до одаята на Еня и да види, дали всичко е добре.  Точно тогава той пръв чу чайките и другите птици. Този писък беше много по-различен, не както когато се гонеха да си вземат храната една от друга. Потърси ги с поглед и се успокои, защото бяха точно над него, огледа се наоколо и нямаше нищо, но продължи да търси причината за тревогата на птиците. И тогава я видя.  Една огромна вълна с бясна скорост се носеше към брега. Намираше се  все още в далечината , но с всеки миг ставаше все по-голяма и  по-голяма. Щур извика силно и посочи на хората  в плитчините идещата опасност. Нямаше време да чака, и се понесе, към одаята на Еня крещейки: -Бягайте, бягайте , спасявайте се... Забеляза, че в началото хората се смееха, мислейки, че това е една от шегите на Щур. Но връхлитащата вълна беше толкова висока, че се виждаше над повечето дървета. Всички започнаха да викат, децата да плачат, а майките да пищят. Еня я нямаше в одаята. Искаше да избяга до нейното любимо място, но вече нямаше време. В посления момент, видя че няколко човека се мъчат да се качат нависоко по Старото дърво, но вълната беше по-висока и от него. С огромна сила и мощ се стовари огромната тежест на водата върху всичко живо, единствено  птиците можеха  да избягат високо в небето.  Успяха да се спасят само десетина човека, всичките   от съня му които бяха застанали зад него , сега се бяха покачили на изкоренени и плуващи дървета. Дълго се озърташе за  Еня, но нито нея, нито някой друг жив се виждаше , защото всичко беше във вода, а селището им сега се намираше  на дъното на Черното езеро.  Чак на по-следващия ден успяха да достигнат бряг в една местност, която  някога им изглеждаше като планина. Спряха до  едно езеро, пълно с всякакви птици, в средата на което имаше две островчета. Там решиха да пренощуват. Никой не искаше  да се издава, но цяла нощ се чуваше, как всички плачат тихо. Стиснал пробитото камъче, плачеше и Щур за своята Еня.
Минаха дни и полека-лека хората забравиха болката, но не и Щур. Той помагаше в изгражднето на новите одаи на островчето , но после отиваше на брега  и стоеше безмълвен и вкаменен  , вперил поглед във вълните. Подозираха,че страда много за Еня, но когато заслабна много не издържаха и всички отидоха при него на брега. Той стоеше обърнат на там, от където изгрява слънцето и като ,че ли спеше, а измършавялоро му тяло беше безжизнено. Когато ги чу си отвори очите.
-Какво правиш тука всеки ден, Щур?
-Вълните мият мъката от моето сърце.
-Щур,Еня умря и никога няма да се върне.
-Не знаете ли че, красотата никога не умира?
-Как така не умира? И най-красивото цвете умира все някога.
-Не сте наблюдавали внимателно нещата. Не красивите цветя умират, защото никаква пчела не ходи при тях, а летят  при най-красивите.  Преди да умре всяко красиво цвете създава семенца, чрез които живее на следващата година.
Хората го гледаха очудено знаейки, че е прав. Мълчаха и чакаха да продължи. Мълча много , но като видя, че не тръгват каза:
-Аз ще пренаредя утрешните дни и все някога ще намеря моята красива Еня.
Те не знаеха какво им говори, споглеждаха се  и тъжни си тръгнаха от брега. Без Щур щяха  сами да се борят в живота си, но той остави  завинаги спомена за себе си и за своята голяма любов.
От тогава излезе и израза "Хич да не те е Еня", който тогава имаше по-друго значение или " Да не би да си загубил Еня, че така страдаш?"         Някъде на небето преди няколко десетилетия. 

-Защо, нашият Щурчо пак иска да се преражда на Земята и то за трети път, след като си е изплатил всяка карма. Не знае ли, че е рисковано, а и  нали отдавна има разрешение за по-висши светове. -Има случаи, в които никой не знаe, защо е така. Вероятно душата го желае, вероятно има някое скрито желание, което не е дефинирано и ние не можем да го разберем, но душата търси начин да го реализира.

В наши дни,  или 7524 години след потопа.

Ани го наблюдаваше мързеливо, довършвайки любимия си ванилов сладолед.
-Какво ще правим днес? Нали ни е последния ден? А и всичко разгледахме в Кранево.
-Искаш ли да отидем на Дуранкулашкото езеро?-от както бяха дошли му се искаше да и изпълни всяко едно желание, всяка една преумица. -Какво има там? Далече ли е? -Може би на петдесетина километра от тук. Вероятно там живеят някаки патки и птици. Тръгнаха, но когато след час стигнаха се оказа, че частници са поставили ограда на най близкото и красиво място. Не ги пуснаха, все едно те бяха събрали всичката вода и отгледали птиците. Огледаха се и преди да си тръгнат забелязаха , че на около 400 метра по стар коларски път се отива близко до едното от двете островчета. Тръгнаха пеша по пътя и и след малко  забелязаха, че  даже има мостче по което се стига до едното островче.   Вървейки  по мостчето, за първи път го споходи чувството, че тука някога е бил.  "Може би от някоя далечна ученическа екскурзия"-помисли си той. Стигна ли брега, чувството го натисна с още по- голяма сила. Направо като Дежа-Ву, коeто не беше изпитвал от младежките си години. -Виж какво пише тук-Ани му сочеше някакво табло- проспект на археологически разкопки.
-Тук е имало хора и преди 8000 години. Че тогава имало ли е хора изобщо?
-Те, хората и сега рядко се срещат!-опита се да се пошегува, но се беше потопил в чувствата, които отказваха да го напуснат. -Като гледам, селце е било,  гледай какви малки стаички. Той погледна  там, където му сочеше Ани и му се зави свят. Пред очите му изплува образ незнайно как и откъде на самите каменни стаи. Видя къщичките как изглеждаха. Защо по дяволите са бели, преди 8000 години да не би да са знаели за варта? Отстъпи няколко крачки назад, за да може да ги погледне в цялостен вид и тръгна към най-крайната вдясно. -Къде отиваш? -Не знам! Скочи в очертанията на стаята и започна внимателно да разглежда камъните съграждащи стените. Първите 2-3 реда камъни бяха истинските автентични, но следващите ги бяха редили археолозите. Намери една клечица,  и с по острия и край ззастърга глината между най- долния камък и този над него, до самия ъгъл . Показа се едно малко  обло камъче и той задраска около него,  докато се освободи от полепналата хилядолетна кал. След малко  го размърда и внимателно го издърпа  , после  издуха прахта, която го беше покрила. Оказа се пръстен, направен като че ли от глина, но после видя  че е от камък и някой доста време го беше дълбал, за да придобие този си вид. Взе шишето с минерална вода от невярващите и ръце, изми го внимателно. После върна водата в лявата и ръка , внимателно и вдигна дясната ръка, намери тънкото и безименно пръстче и опита да му постави пръстена. -Но, ти..... откъде знаеше, че там има това?-Ани го гледаше с широко отворени очи. -Не знаех!- вдигна поглед и видя, че тя го гледа все така очакващо.
Пръстенът,грубият пръстен прилепна на нейното пръстче, все е правен за него.
-Не знам и какво да кажа, но знам само едно.  Този пръстен е направен специлно за тебе-гледаше я сериозно.
-Много е щуро това-тихо каза Ани.
Бурните чувства го бяха оставили, но сега се породи нещо ново. Все едно някакъв тежък товар изпадна от него и сега на него му стана едно леко, леко. Толкова леко, че даже се почувства щастлив без видима причина. Ани се усмихна и  хиляди звезди се появиха на лицето й.
Ето тази усмивка чакаха душата му  и Вселената толкова много години.
   image     Симеон Коев 11.09.2016  



Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. saankii - аз съм ти върла фенка ...
11.09.2016 16:02
много ми допада стила ти„Симеон!
поздрави и Златна Есен ти пожелавам.
Юлия
цитирай
2. jacomoo - Юлия...
11.09.2016 16:24
Благодаря ти, две хубави думи понякога са повече от всичкото злато на света. Аз ги чух от тебе в днешния ден, ще се опитам да ги предам на някой който има нужда от тях утре, или вдругиден...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jacomoo
Категория: Други
Прочетен: 27120
Постинги: 38
Коментари: 70
Гласове: 134
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031