Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2017 16:31 - Съседът
Автор: jacomoo Категория: Други   
Прочетен: 832 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 20.03.2017 17:39

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Не познавате ли Юки? Ако сте го срещали, едва ли ще го забравите някога. Все едно, да не помните първата си целувка, или първата цигара, или първата си любов....или първото си младежко напиване. Питам, защото , ако не сте го познавали, едва ли ще имате възможност да се запознаете някога. Освен, след всичко, което ще ви кажа, решите да го изчакате 45 години!Добре де, ще карам по ред! Нека първо се върнем четири години назад!
Имаме си селска къщичка, там в Балкана, и когато дойдеше съботата , качвам се на колата, минавам през пазара и отивам да видя там моята самотна майчица, която все човърка нещо в земята, или все се кара на четирите кокошки и гръмогласния петел, че пак са влезли в градината й! Е, пак я заварих така, но след минутка на лицето й се появи загадъча усмивка.
-Знаеш ли, че имаме нов съсед? –и с глава кимна в западна посока.
-Какъв съсед?!-с недоумение и уплаха попитах, защото циганите бяха започнали да превземат китното балканско селце и вече, идвайки и минавайки през почернелия център, една стаена мъка започваше да чука на сърцето ми!
Някога тука се събирахме всяко лято от поне десет окръга, тука бяха най- хубавите месеци, а когато станеше 10 или 11 септември се надпреварвахме да плачем да ни оставят поне още един ден, защото трябваше пак да чакаме цяла зима и пролет да дойде лятната ваканция.Тука бяха най-шастливите ми месеци, дни и мигове.
-Някакъв софиянец. Много мълчалив, нищичко не казва!
-Сигурно не са му казали, че последният собственик там се обеси, и сега е разбрал!
На мене друго не ми трябваше, откъснах няколко петровки, сложих ги в чиния и отидох до къщата, където потропах с една стогодишна хлопка,сложена на вратата, и която в днешно време служеше и за заключване/
-Ехооо!
Видях през процепите на дъските, че се приближава някаква фигура, и в този момент ми заприлича, не знам защо, на сърдит мечок.Когато вратата се отвори, установих, че не съм далеч от истината. В отвора се появи около 120 кг висок и снажен богатир. Стори ми се, че беше навъсен, сърдит и изобщо го взех за лош човек. Даже си помислих, да не би да е някой избягал затворник, да се крие тука, където никой, никога няма да го намери. Единственото което разбрах е , че се казва Юлиян и му викат Юки, а това като го каза, вече съжали, защото явно нямаше намерение да разговаря с мен, а камо ли да ме чувства за приятел. Следващите две години, почти не си казахме и думичка, но аз започнах да проумявам някои неща. Първо, така наречената „селска телеграфна агенция” предаваща съобщенията през дуварите, остана абсолютно безмълвна за новия съсед, В началото се появиха едни слухове, но когато попитах майка ми от къде знаят, разбрах, че са прости предположения. Но след около 6-7 месеца всички видяха разликата във външния вид на Юки. 
Снажният мъж беше изгубил повече от 20 кг и продължаваше да слабее. На мене ми стана ясно, че е болен от нещо и просто се е махнал от столицата, за да не го гледат и съжаляват, как болестта го убива бавно.Така правят както умните котки, така и водачите на глутниците. Отдръпват се на някое самотно местенце и не искат никой да ги съжалява! Нашето китно селце беше идеалното място за такава мисия.
Тогава проумях, че всъщност той не е лош човек, но е уплашен от развръзката, която очакваше. Проумявайки това, реших да направя още един опит да го заговоря и изчаквах сгоден случай. Времето минаваше, изминаха почти две години, а на мене не ми се отдаваше възможност. Човека беше станал вече към 80 кг и за високия му ръст му придаваше слабоват и смешен лик. Като се прибавеше и това, че продължаваше да си носи старите дрехи, гледката ставаше трагико- комична.
Времето вървеше така, докато веднъж хванал маркуча и поливайки пипера, забелязах, че Юки мълчаливо минава по пътя на 5 метра от мене, невъзнамерявайки даже да поздрави. Разполагах с няколко секунди и от устата ми излезе най-голямата безсмислица, която даже изненада и мен:
-Тука са ме короновали за краля на таблата!
Юки се обърна назад да види, дали не говоря на някой друг. Но срещна моя въпросителен поглед! Тогава за първи път го видях да се усмихне.
-И аз някога бях крал в махалата!
Желязото се кове, докато е горещо, и аз нямах намерение да изтърва момента:
-Може и да си бил крал, но на мене веднъж ми закичиха Железния кръст! И да знаеш, че аз играя винаги на вързано повече от 25 години! Наградата за „петичка” е бутилка „Горчивка”!
Сега, когато го гледах внимателно в очите, чудейки се дали ще клъвне, видях , че в тях се появи едно малко огънче. Това не бяха вече онези безизразни очи, които срещах понякога. 
-Добре, хайде, но нека е в нас, че при тебе много хора идват, а при мене никой не влиза. Да не ни пречат , де!
Последното не беше на място, но това само ме накара бързо да пусна маркуча и да потърся прашясалата табла, която не бях отварял поне пет години! Намерих заровете и си направих моя таен ритуал, лявата ръка на сърцето, двете зарчета в дясната ръка, хванати с трите пръста и ги целунах с огромна обич. Така биех всички наред и затова ми викаха Железния Крал на таблата!
Влязох направо през вратата, Юки съобразително беше тръгнал напред, защото походката му беше станала бавна и вяла. Когато влязох, видях , че разчистваше масата като беше събрал 5 -6 книги, трите ми бяха познати, защото ги бях чел като юноша-Махабхарата, Рамаяна и Библията.
-О, отдаваш се на философски размисли!
-Живота ми беше много динамичен и не ми оставаше време, но тука при това спокойствие....-опита се да каже нещо като оправдание.
Таблата за моя изненада, тръгна с променлив успех за мене. Печелих ту аз, ту той. Но право да ви кажа, май никога не бях срещал такъв противник. По едно време се усетихме, че пее нашият петел. Погледнахме часовниците и се оказа , че времето е почти 4 сутринта. Игрите бяха 13 на 13, затова и двамата се съгласихме да продължим в следобедните часове. 
На следващия ден, полях малко и повърхностно, откъснах няколко домата, няколко краствички и тръгнах с мисълта, че ще изиграем една петичка и аз ще си тръгна за града. Когато влязох, ме посрещна съвсем различна личност. Юки си беше избръснал отшелническата мръсна брада, беше се подстригал, предполагам сам пред огледалото, беше си взел душ и изглеждаше като съвсем друг човек, но най- много ме изненадаха очите му. Това не бяха онези тъжни и безизразни очи, а бяха дълбоки пещери, в които грееше огъня на една усмихната душа. Да, Юки се усмихваше, и понеже съм малко психолог, усетих , че тука има, както една закана, така и една благодарност. Мъчех се да доловя, дали има и трето, когато той ми зашлеви следния въпрос:
-Е, готов ли е Краля на Железния кръст да понесе най -после своето поражение?
- Кралят е готов да спечели дългочаканата бутилка „Горчивка” и ти обещавам, че ще я пия сам и на къси глътки, поне един месец.
-Това просто няма как да се случи!-шамар да ми беше ударил, нямаше така да заболи.
Паднах, и вместо да си тръгна, приемайки поръжението, аз поисках веднага реванш. И така, пак до песента на петела, когато общият резултат беше 27 на 25 за Юки. Гледах съсредоточен заровете, защото докато две години не видях този човек да се усмихне нито веднъж, сега усмивката не слизаше от лицето му, а това много ме дразнеше. 
Тръгнах си много ядосан, защото съм от хората ,които не могат да губят. 
Следващата седмица вместо в събота, още в петък цъфнах в селцето, носейки 2 броя Горчивка. След като поприказвахме малко с майка ми, взех бутилките и тръгнах.Направо влзязох без да чукам, и какво да видя. Таблата беше наредена и чакаше на масата, а Юки запалил цигара ме чакаше излегнал се удобно.
-О, Горчивката ми пристигна най- после! И защо са само 2 бутилки? Не можа ли да предвидиш, че още тази вечер ще станат 4?
-Да се задавиш дано!Давай, хвърляй!-можах само да прецепя през зъби!
Петелът изпя тъкмо, когато резултатът стана 14 на 12.
-Казах ли ти, че трябваше да вземеш още две - ми каза с насмешка той. След този позор тъкмо си мислех да му тегля една майна, а после, ако иска да не ми говори още 2 години, когато той добави сериозно:
-Виж, ти не си виновен! Ти играеш перфектно, но не забравяй, че аз 2 години съм изучавал смисъла на човешкия живот. 
 -И аз съм ги чел всичките тези книги и нищо не съм намерил, как да бия на табла!
-Ти си ги чел развлекателно, но не си бил обречен и затова не ти е направило впечатление най-важното. Тези книги са писани със символика за хора, и само този, който е на определена вълна, може да я разбира по най-важния начин.
-Давай още една „петичка”, стига си ми говорил глупости!
Ей така се заформиха следващите седмици и месеци. Вече направо си тргъвах в късния следобед всеки петък към селцето и почти винаги се връщах в понеделник сутрин. Жена ми започна да подозира, че се е завърнала някоя моя любовница от детството, която е фенка на „Горчивката”, но когато чу, как майка ми говори за „мръсния софиянец” се поуспокои.
-Две години мълча като риба, на никого дума не казва, а сега магия ли му направи на този мой син, не излиза от там. Цялата градина е буренясала, а той табла ми играе до първи петли! 
Реших да оставя таблата и да пробвам на шах или сантасе. Не става, имах чувството , че Юки знае, даже какво мисля. Върнахме се на таблата и пуснах онези лакардии , че съм написал книга за таблата, че изписвам чайчета за табла...които по- скоро служеха да разсеят противника, но Юки приемаше с усмивка всичко, а понякога се тресеше от смях. Започнах да подозирам, че си играе с мене, както котка с мишка, докато самия той не допусна голяма грешка преди две седмици.
Бях започнал да разказвам, че някога са ми предлагали да стана професор по табла, когато той се тресеше с цялото си тяло от смях и каза едва разбираемо!
-Ха, ха. Ха.... професоре, ела да ти покажа нещо! Ха, ха...ела, ела....и ме хвана със силната си ръка / беше станал пак така силен/, не му стигаха около десетина килца, за да заприлича на онзи Юки, който видях за пръв път. Заведе ме в една съседна стаичка, някога спалня , а сега....Като се отвори вратата, аз онемях! Около двеста бутилки „Горчивка”стояха наредени така, че нямаше място игла да хвърлиш и да не падне върху тях! Аз гледах и не можех да кажа нищо!
-Искаш ли сега да те снимам и да пусна тази снимка във фейса, а, професоре по табла?
Нищо не казах, гледката на „Горчивката” така сгорчи сърцето ми, че аз си излязох без да кажа и дума. Беше петък срещу събота. През целия съботен ден валеше дъжд, с гръмотевици и светкавици, но не затова, а защото се зарекох повече да не играя, не му се обадих. По едно време, през нощта, телевизора изгасна и аз погледнах през прозореца, дали са спрели тока и какво да видя. Никъде няма ток, а в Юки свети, все едно слънце има в стаята. Повъртях се, повъртях се и заспах. Към обяд не издържах и отидох до тях! Влязох в стаята и хубаво разгледах навсякъде, но не видях никаква тайнствена лампа.
-Снощи ми спряха тока, гледам , че навсякъде го бяха спрели! А ти как така имаше - започнах аз!
-И аз нямах!
-Как така, видях, че свети, все едно лампа за пилета свети.
-Имах гости от други светове, те светеха.
Очаквах да се засмее и да каже, че е шега, но не стана! После продължи със същия тон.
-Даже ми предложиха, ако искам да ми покажат една планета в мъглявината Андромеда, която била същата като нашата.
-Хайде, стига глупости! На балък ли ти приличам?
Направи се , че не ме е чул.
-Проблемът е, че ползват някакви линейни ускорители, някакви хоризонти за събития и ако се върна след една седмица, тука ще са минали 45 години! Но аз няма какво да губя, нямам семейство, нямам бизнес, нищо нямам.
-Ако искаш да те уважавам, спри с тези фантасмагории!
-Не са фантасмагории. Искаш да попиташ, защо на тебе или на някой друг не са предложили, нали?-направо ме закова с този въпрос, беше въпрос на секунда, да го задам.
Видя удивлението ми, и че ми трябва време да се съвзема, затова продължи:
-Ами защото, аз съм роден победител! Чакай, не говоря за таблата само, а за болестта! И понеже ти ми помогна, ще ти кажа истината. 
-Как така ти помогнах?
-Ти ми донесе смях, радост и вяра в следващата минута. Ти ми помогна така, както всички професори на света нямаше как да успеят, затова, ако утре сутринта ме няма, значи съм заминал. Със сигурност, като се върна, след седмица.... пардон за тебе ще са 45 години, ще ти донеса подарък.
-Не ми се слушат такива глупости - отсякох аз и тръгнах към вратата!
Излизах и вече си казвах, че тука няма кракът ми повече да влезе, когато ме стигнаха последните му думи:
-Ключовете ги знаеш къде са, заключвай когато те няма и те моля, само за едно нещо. В най- големите летни жеги хвърляй на черешата по някоя кофа вода, тя ми е любимата! Аз ще се върна само след седмица, ха-ха-ха...
По навик реших да се върна в града, понеделник сутринта. 
През нощта се събуждам по едно време и гледам стаята ми, пълна с една лилава светлина. Влиза през прозореца, ставам от леглото и тя изчезва в този миг. На сутринта излязох раничко, качих се на колата и тръгнах за града. В сряда ми звъни непознат номер, представя ми се някакъв следовател, иска да се срещнем и да говори с мен,
-За какво?-попитах аз.
-За комшията ти на село, за Юлиян софиянеца!
-Какво за него?
Каза, че като се видим ще ми каже. Но като се видяхме , нищо не каза, само питаше. Разбрах . че работата става сериозна, затова реших да скрия глупостите за мъглявината Андромеда, реших да не казвам и за лилавата светлина, защото това са неща, които сигурно само аз знаех и по- скоро щяха да утежнят положението ми на човек, последен разговарял с Юки! Многократно ме попита: „Къде е сега Юлиян, казват, че ти си му бил единствения приятел, но много сте се карали?”
-Откъде да знам! Да не би приятелите му от София да го знаят , че е бил тука. За четири години, един не е дошъл! И дали, изобщо е софиянец, а не е от Пловдив, да речем.
-Софиянец е, и то какъв! От сделката с къщата му взех даните на личната карта и после беше лесно. Бил е шеф на голяма компания и изведнъж е изчезнал.
-Тогава защо и от тука да не изчезне? Било му е начин на живот!
-Ти внимавай! Само ти знаеш, какво е станало с него. Ще те наблюдавам изкъсо, и при най- малкото съмнение, ще те вкарам на топло.
Не можех да спя спокойно и започнах да вземам хапчета. Цяла шепа вече. Пред съвестта си съм чист, но знаех, на какво е способна „селската телеграфна агенция”. На десетия ден,след обаждане, ми падна камък и така ми олекна, че веднага се качих на колата и отидох на село. Десетина се бяха събрали пред нашата врата и ме чакаха да отворя получено писмо от Малдивските острови. Подател беше Юлиян Кирилов Иванов и сега вдянах, защо са му викали Юки. Отворих писмото с треперещи пръсти, в плика имаше негова снимка, а на гърба на снимката, пишеше:
„Здравей Братле! Извинявай, но като ме прихванат и хуквам нанякъде! Ако не ми дойде нещо друго на ум, нареждай таблата , че може да се върна след 4-5 седмици. Юки!”
Сляните започнаха да цъкат с език. Сега ще трябва да пускат опровержение по „селската телеграфна агенция”, че софиянеца не е „съсечен в пристъп на гняв”.Вероятно някой от тях , щеше да се обади и на следователя, вместо мене.
Като ги изпратих весел и ухилен, седнах на дивана под навеса и разгледах хубаво снимката и надписа. Израза „4-5 седмици”, означаваха за мене 45 години, а когато погледнах снимката внимателно , това беше снимка на Юлиян на някакъв плаж, но защо тук той изглеждаше по напълнял....към 120 кила, а не колкото е сега 110? След това погледнах снимката внимателно. Косата му беше доста по- дълга, отколкото преди десет дни. Няма как да израсне толкова дълга за толкова кратко време. Взех лупа, и разглеждах внимателно. И защо на единия чадър трудничко, но се чете надпис „Албена”? 
 Сега вече проумях. Както е предвиждал какви 
 зарове ще хвърля, както е предвиждал, какъв ще е резултата, той е предвидил, че ще имам проблеми, ако изчезне и е изпратил писмо в писмо на някакъв негов приятел на Малдивите, с поръчката, да го пусне от там. Така ми е осигурил алиби, да не ми досаждат полицаите. А снимката е някоя стара снимка, която е снимана преди 5-6 години на Албена.
Изпивах втора чаша, натурална селска ракия, може би на 5-6 години и продължавах да гледам снимката. Последното което си спомням е, че казах :
-Ах ти, софийско копеле! От утре започвам да чета пак тези книги и да уча таблата, а като се върнеш след 45 години ще намериш тука непобедимия Железен крал на таблата. 
После сънувах някаква планета, на която хората бяха със синя кожа, а небето беше не синьо, а сапфирено. Счу ми се познат и дразнещ смях.
image

Симеон Коев
20.03.2017




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jacomoo
Категория: Други
Прочетен: 62310
Постинги: 38
Коментари: 70
Гласове: 134
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031