„Зa нac e cтpaннo зaщo вaшитe xopa жeлaят дa ocтaнaт в зaтвopa, в ĸoйтo ca в мoмeнтa. Te ca имaли тaйнaтa нa cвoбoдaтa тoлĸoвa дългo, нo нe избиpaт дa я изпoлзвaт.”

Беше петък ,последната седмица на юли и стрелката на стария механичен часовник току- що беше преминала 16.00 часа. Половината народ беше по почивки  по морета или  някъде другаде, а другата половина, като изгладнели сурикати се оглеждаха, надявайки се  да се появят по-рано почернелите и усмихнати отпускари, за да излязат в отпуск  и те!

 Просто трябваше да се помотае още един час и после да мине през няколкото магазинчета, в които мислеше , че може да намери бански. Беше се уловил, че от сутринта си представяше  цветовете, които би си избрал.  

„Стига с тези строго тъмни и погребални  цветове! Ако сега не си купя ярко жълт бански, никога няма да го направя!”-помисли си и пак погледна часовника. 16.03-още 57 минути и после цели 23 дни  няма да мисли за това гнусно място.

За да е гнусно  едно място, не е необходимо да се виждат засъхнали храчки и секрети на мухи по прозорците, или да е просмукано със застоял тежък въздух, в който микробите танцуват ухилени  валс,  държейки на мушка всяко живо същество с надеждата, да го направят свой гостоприемен приемник. Отвратителното е, че в този перфектно изчистен  и уютен кабинет за 66- те години на съществуване, са били генерирани десетки милиони отвратителни мисли и желания, пълни с насилие и желания за наказания. Такава е била винаги същността на затвора:  да наказва, да наказва  и пак да наказва със силата на властта, която  му е дадена. Целта е да се  достигне  до едно не съпротивляващо се човешко тесто, от което да се формира един нов продукт, годен и безопасен за обществото.

Можеше и сега да си тръгне, но имаше един бюрократ в министерството, който обичаше да звъни в пет без пет, и то на служебния телефон, за да разбере кои от началниците на затвори  са напуснали работа преждевременно. И сигурно в понеделник сутрин докладваше с мазна и усмихната физиономия на министъра, кого пак е хванал в нарушение на дисциплината. Ако някой ден го срещне, му се искаше....

Погледна големия монитор, който му бяха сложили преди три месеца на бюрото. Беше разделен на 16 сектора, всичките  показваха коридорите на поверения му затвор, така че и пиле не можеше да припари без да го види. До неговия кабинет се намираше стаята на  дежурния, откъдето се наблюдаваха освен тези коридори, още 25 възлови точки, включително вътрешния двор, изолатора, лекарския кабинет...

Лекарския кабинет ли? Табелата беше такава и също останала от соца, а иначе последният лекар е работил тука поне преди 20 години, след това се е задържал за година някакъв възрастен фелдшер....Някога е имало средно около 120 затворници с назначен  лекар, а днес  са 243 души. Много от килиите, които бяха  предназначени за двама,  сега се  помещаваха   трима или четирима и това създаваше допълнителни здравословни  проблеми. Затворът заприлича с многото си наематели на тесен и пренаселен кошер, в който пчелите сърдито и заплашително жужаха. Сега  имаха много повече нужда от лекарска помощ. Добрите и млади лекари бяха отдавна избягали.  Единствено уговорката  и договора с едно Джи Пи при възникнал инцидент да идва до 5 минути ,   беше много по-сигурно и бързо от самата спешна помощ, която последния път я чакаха час и четиридесет минути.

Компютърът  и стационарният телефон бяха единствените нови неща в кабинета му. Всичко,  и бюрото,  и напречната маса,  и шестте стола на нея, където правеха оперативките, си бяха на повече от тридесет години.  Щеше да пропусне картината, която висеше зад и над неговия стол, вероятно рисувана от някой заточен  художник, враг на партията. Беше нарисуван самия затвор, но в едни такива розови краски , както тогава са виждали бъдещето. Вероятно затворника се е подигравал, лигавейки се с  използваните цветове и  сега тя изглеждаше далеч по- сюреалистична и за френските сюрреалисти. Но беше свикнал с нея и въпреки, че в началото се заканваше да я смени, сега това намерение беше погребано в огромната купчина  неизпълнени задачи. Беше убеден , че някога  в затворите е имало назначени художници, защото знаеше една стаичка, в която все още стояха около 40-50 лозунга в стил, подобен на:

„Ако си сгрешил, ние тука ще те научим как да станеш човек”. Някой хитрец беше дописал на ръка с молив буквата „б” и вместо „научим”, израза звучеше „набучим”, после някой нескопосано се беше опитал да изтрие поправката. Веднъж започна от любопитство да чете лозунгите, вероятно стояли като соц икони в тъмните и мизерни стаички ,  но като стигна до шестия плакат, му се доповръща. След това повече не стъпи там.

Не беше сигурен единствено  за старинността на неговия  удобен стол, може би купен в зората на демокрацията, успявайки да намигне  с едно око, че е малко по-висок и по-важен от другите , за да знаят седящите пред него на масата за какво иде реч и кой е шефа в тази стая.

Стая ли? Не само! Той беше Шефа в целия този провинциален затвор, в който беше дошъл уж само за 5-6 месеца, а вече търкаше „шефския стол” в продължение на почти 12 години. Случи се така, че предния шеф, който е бил заядливко и изключително отмъстителен човек, бил нападнат и потрошен от излязъл преди седмица затворник,  причакал го и го пребил   с някаква щанга или бухалка- актуален реквизит от тогавашните мутренски времена, който ченгетата  толкова търсиха,  но така и  не  намериха. Нападнатия директор беше няколко седмици между живота и смъртта, а после хоспитализиран като инвалид.  Началствата от София започнаха да търсят нов доверен шеф, но  никой софиянец не искаше да идва в този  край, с такава мизерна заплата. А и вече висеше прокобата, че тука шеф на затвор едва оживява. След месец започнаха да търсят местен човек, защото не подобаваше да сложат някой от пазачите с основно или средно образование. В този сюблимен момент никой не искаше да става шеф и съвпадението, че е останал без работа и е  икономист , така му  завъртя съдбата  , че той дойде и постъпи тук, мислейки си уж за няколко месеца. А вече 12 години изпълняваше задълженията и съблюдаваше закона. Имаше за тези години няколко грамоти за първо място в някаква измислена надпревара, която го развеселяваше, също както го развеселяваше идеята,  че спечелилата няколко години поред  „Банка на годината” после се оказа, че си отиде с наименованието „банка –пирамида”.

 Не беше изложил грамотите, както би направил всеки на негово място.

 Затворниците и пазачите му казваха уважително „Шефе”, когато уж му „снасяха” някаква информация,  а когато говореха по служба или имаха някаква молба, се обръщаха с Г-н Василев, и изключително рядко с Павеле или Павка?

         „Шефе, онзи Иван от Котел пак е разбил носа на Манго...’

         „Шефе, Изрода ми предложи на ухо 17 лв, само толкова имал, да настаня  новия затворник в неговата килия.Ха, ха,ха”

         „Шефе, другата седмица излиза Бекона, но мисля, че са му замислили изпращане, ако кажеш да го скрием  в изолатора, да не го потрошат пак?”

Така трябваше да мисли всеки ден и за Манго, и за Бекона, и  за новите затворници , даже за всички други включително, и за пазачите, неуловимо за самите тях. Разполагаше ги като фигури на гигантски шах,  почти от 300 фигури върху огромната  дъска на затвора и така играеше срещу невидим и изключително опасен противник. Шахът беше по- различен, защото и двамата играчи играеха с едни и същи фигури, но  Противникът му  играеше, използвайки  слабостите на хората, техните  страсти, желания и себичност. Ако в  партията  противникът му успееше да направи някакъв успешен ход, тогава възникваха проблеми на определени места  и за определени затворници. Затова  се мъчеше да предвижда всякакви ситуации, за да неутрализира всеки сблъсък, всяко подло намерение. Понякога се случваха проблеми и с неговите служители , но с течение на времето той беше изгонил тези, на които не можеше да вярва , заменяйки ги  с достатъчно доверени хора. Държеше най-много на това да бъдат честни и  откровени с него и след време  доверието, което им възлагаше се оправдаваше. Казваше, че може  един честен човек да  научи на всичко с малко повече усилия, но един научен човек не може да го научи на честност.

Така успяваше да се противопостави на човешките страсти и заблуди и да въдвори някакъв относителен мир, поддържащ спокойно  живота на всеки обитател. Това обаче изискваше да знае всичко и да изслушва както надзирателите, така и затворниците, за да знае навиците и стремежите им , но как мразеше простотиите, които съпътстваха ежедневния и елементарен затворнически живот,  никой така и не заподозря през всичките тези години.

Единствената добра новина от това място, пълно с проблеми, беше, че му се изостри интуицията, а последните два месеца, дали поради това, че си остави косата дълга, направо можеше да каже няколко минути напред, кой ще тръгне да влиза в кабинета му , кой какво ще каже и с какви глупости ще го занимава.

Интуицията ли?! Я да видим, дали ще му каже тя, дали  телефона ще звънне?

Да, едно тънко и познато гласче алармира положително, даже му каза, че няма да е в 5 без 5, а....ей сега.

Само  няколко секунди  по-късно телефона звънна. Усмихна се, интуицията никога не го беше подвеждала.

-Директорът на затвора, слуша!

-Г-н Василев?-разпозна гласа на своя министър, въпреки че за последните 3 години го беше чувал само два пъти.

-Да, господин министър!

-Вярно ли е , че владеете английски високо ниво говоримо и писмено?

-Да, живях четири години в Англия, но от тогава съм го ползвал много рядко.

-Разбрах, че сте си пуснали отпуск от понеделник, но това няма как да стане.....мммм, ще се наложи да ви командироваме за четири дни на едно мероприятие.... от понеделник.

Явно министърът търсеше някакъв документ,  защото долови шумолене на хартия.

-Но, аз ....-опита се да каже нещо от рода, че е запланувал своята отпуска.

-Няма,  но! Анонса е за бъдещето на затворите , ако правилно съм го схванал. И наистина пробвах да намеря няколко от вашите колеги, но те предвидливо или случайно са си изключили телефоните. Така, че вие сте единственият човек в момента, който отговаря на трите  критерия- да сте директор на затвор,  да знаете английски и да сме избрали най- подходящия. Ха-хаа, нали вие спечелихте миналогодишното съревнование с най-малко злополуки?! Плюс това, това мероприятие ще бъде в някакъв замък, като за избрани хора и считайте , че ще ви бъде много по-интересно от почивката,  където и с когото да сте я запланували.

-Ще има ли някакви изисквания към мен?

-Да, ще трябва всеки участник последния ден  да направи доклад, вижда ли някаква възможност новите насоки да бъдат внедрени и след колко време. Както виждате, вие от името на нашата държава  ще ....трябва да отговаряте. Доколкото схващам, поканени са  представители от 52 демократични страни, а Вие ще бъдете нашият представител! И да не забравите едно копие от доклада и на мене лично!

..........................................................................................

Настаниха ги в едно хотелче на десетина километра от замъка, в който щяха да се провеждат срещите и в определения час ги откараха с два автобуса до там.  Залата беше огромна за времето си. Бяха наредени маси в буквата „П” и на всяко място имаше табелка с държавата и името на представителя. Изправи се човека, чиято  беше инициативата- около 60 годишен, с бяла дълга коса, но с много живи очи. Прокашляйки се взе думата:

-Дами и господа, добре дошли.Има една поговорка: „Който успее да промени хората, ще може да промени бъдещето”. Нима това не е била целта на всички нас, които сме се събрали сега тука? Както виждате,  човечеството върви напред с широки крачки, но затворите са останали почти непроменени. Ако сверим   затвора, описан от Александър Дюма, в романа „Граф Монте Кристо” или даже  се върнем много по-напред в древните римски затвори, ще видим , че промените, които са настъпили през вековете,  са само козметични, същественото и неизменимото е:  ограничено пространство, с определен срок наказание, с редуцирана социална среда.

Водещият направи умишлена пауза, през време на която огледа внимателно залата и после, за да прикове вниманието до край, изригна с доста по- силен глас:

-Така ли е? Затова преди 26 години няколко човека ентусиасти успяхме да се  обединим и да измолим финансиране от няколко държави и няколко частни фондации, за да започнем изследвания в тази сфера, като успяхме да привлечем на  първия етап едни от най- напредничавите психолози. Но след повече от 20  години разбрахме, че до никъде няма да стигнем, ако не използваме ефективно огромната база данни. Така започнахме да привличаме и  да работим с много, и то  добри програмисти. И когато очаквахме първите резултати , те казаха  следното:

„Чакайте господа, вие не искате ли в края на краищата затворниците, когато излязат, да бъдат годни за обществото. Да не извършват повече престъпления. Защото ако е така, ние трябва да имаме данни за хората, преди да са станали затворници, да имаме данни по време на изтърпяването на наказанието и накрая, след пускането им на свобода”

Съгласихме се, че задачата е много по-сложна и започнахме да събираме и да изискваме такива данни. Ще ви кажа нещо поверително. Ние  успяхме да вземем данни от няколко разузнавателни централи, които са следили превантивно хората.

И така, информацията нарасна отново лавинообразно и програмистите казаха, че с тези обеми, ще трябва да я обработват няколко стотин години. Следващият ни голям успех беше, когато успяхме да  вземем разрешение да използваме един от най-мощните компютри в света. И след 3 години работа, всеки ден по няколко часа,се получи следната рецепта за бъдещето на затворите.Готови ли сте да слушате?-намигна съзаклятнически.

Нямаше нужда да пита, всички бяха притихнали.

1. Затворите трябва да са огромни конгломерати, по възможност на отделени и самостоятелни географски ареали. Например, острови с големината на Кипър.

2.Най- важното нещо е информацията. Всеобхватна до такава степен, че да знаем всеки затворник не само какво мисли, но даже и какво сънува. Затворниците да не подозират , че са следени във всеки един миг.

3. Да се създаде такава система на разделение в самия затвор , че много  големи групи от хора да съжителстват при еднакви условия. Физическите огради трябва да изчезнат и да се заменят със социални. Разбирайте, трябва да се направят различни общества, които да се различават лесно и разбираемо. Тези, които не заслужават да живеят при дадените условия, да бъдат изгонвани и смъквани в по-долни групи, а тези, които се представят добре, да бъдат изтегляни в по- горна и благоприятна група. Затова е необходимо да се създават   обективни и невидими,  и спънки, и поощрения Е, тука е сърцевината на цялата тази система. Трябва да се намери и поощри преминаването в по- добра среда, чрез израстването на индивидуалната ценностна система.

4. Надзиратели да няма! Оказва се, че затворниците хабят много психична  енергия в отношенията си с властта, която ги държи. Тази власт им покварява съзнанието.

Чуха се въздишки, подвиквания и даже негодувание.

Че как така без надзиратели? Тогава всичко ще стане един огромен вертеп!

-Искам сега само да ми повярвате, а после ще имаме цели два дни да обсъждаме и да спорим. Но нека ви разкажа нещо. Има създаден шлем, който, като се сложи на главата на човек, се вижда  на екран какви чувства го връхлитат.  Всеки мозък има определени сектори, в които  живеят и  се наблюдават чувствата страх, любов, радост, отчаяние и т.н. И когато всеки път затворник с такъв шлем виждаше надзирател, той изпитваше даже и без да го съзнава и показва външно злоба , страх и отмъщение. С този букет на чувства, съжалявам, но една личност не може да израсне.

-Да, но без надзиратели.....-силно продължаваха да оспорват няколко човека.

-За да ме разберете по- добре , ще ви разкажа за един опит. Преди около 100 години, един философ, от чиято държава тук има представител- водещият случайно, или не, спря погледа си върху  лицето на Павел.

-...е казал, че затворниците не трябва да стоят в затворите, а да се настаняват в селски семейства и да помагат във физическата работа. Освобождаването ще става след личното застъпничество на семейството, след като той изтърпи определено време. Това беше  изпробвано като експеримент в продължение на почти 10 години и даде огромен ефект. Повечето от затворниците, които бяха освободени, след това оставаха в същите семейства , защото се бяха асоциирали, но нито те, нито тези, които след освобождението си се върнаха в своя познат свят, извършваха след това престъпления. Според компютъра, социалната среда играе по-голяма роля за формирането и изграждане на ценностна система и бързо  приспособяване след изтърпяване на наказанието.

-Значи селяните ще бъдат надзиратели - провикна се някой подигравателно.

-Ако селяните не искат и не могат да станат надзиратели, то надзирателите ще станат селяни –беше невъзмутимия отговор.

....................................................................................

Когато казна в София и си взе колата, спря на една бензиностанция. Загледа се в едно старо и проскубано куче. Купи баничка и тръгна към него да му я даде. Кучето, вероятно много бито и гонено от хората, не можеше да разбере , че някой го е грижа за него. Държеше се на дистанция и когато хвърли баничката към него, бързо я налапа  и избяга далече, без ни най- малка вяра, че това не беше случайно. Така се държат и затворниците-нямат доверие на администрацията, която ги храни , облича и грижи за тях с надеждата , че някой ден ще се изгради доверие и личността ще се промени. Сега разбра затворническия лаф „като куче”.

 Нещо му прещрака. Качи се в колата и не спря никъде другаде. След час беше пред затвора, а дежурният не можеше да повярва, че Шефа може да дойде на проверка  почти в полунощ.

-Иванов, доведи ми веднага Лудото куче.

Лудото куче, или още Лудия Крум, както го наричаха , беше името на един от най- опасните затворници.

 Докато чакаше затворника, отвори дневния журнал. Нищо особено не се беше случило, само в единия ден се бяха сбили затворниците от две съседни килии,  но нямаше сериозни последици. Вратата се отвори и влезе Крум с белезници, наблюдаван внимателно от дежурния.

Лудия Крум беше влязъл  за някаква нагласена кражба според  прокуратурата, която уж беше направил, някакви златни контактори за мотокари, и понеже е бил склададжия и доверчив момък тогава, просто са си измили ръцете с него и го вкарват в затвора. Но тази несправедливост отключва в него такава злоба, че където и каквото да станеше, той все беше в центъра на събитията. И понеже беше физически силен, бе приет като неформален лидер от мнозинството затворници. Бе пуснат преди десетина години,  но след месец пак го докараха в затвора. После пак излезе преди шест години и пак се повтори влизането му след месец. Интересното беше, че вече година нищо лудо не беше направил. Беше се отдал на четенето на книги и като че ли нищо друго не го интересуваше.

-Свали му белезниците,  Иванов,  и ни остави!

Дежурният мислеше да опонира нещо, но видя категоричността в погледа  и се отказа. Излезе и вероятно остана до вратата  вън, ослушвайки се!

-Какво става, Шефе, за какво са ме натопили този път?-гласът на Крум  издаваше сънливост и нямаше обяснение за среднощната му визита.

-Седни спокойно, искаш ли да ти налея едно хубаво уиски?

-Добре, Шефе, но да ти кажа , че нищо не съм направил!

-Именно, точно за това те викам. Защото нищо не си направил вече, повече от година.На колко си години Круме и защо последната година стоиш като девствена ханъма, заключена в харем?

-След две седмици ще направя петдесет. Но не мога да разбера какво точно ме питаш, Шефе.

-Хайде, стига си плещил глупости. Пий един голям гълток и си кажи всичко.Аз познавам за тези години на всички даже и кътните зъби-буквално и преносно. За всеки, знам всичко, даже повече, отколкото някой може  да допусне. Само едно нещо ми се изплъзва, вече година. Защо ти , шило в торба –изведнъж се спря да правиш простотии и си се отдал само на четене на книги. Ако си откровен с мене, ти обещавам, че първите десет книги, които ми напишеш и ги няма в библиотеката, ще бъдат намерени и закупени.

Бяха му докладвали, че телевизора, който се беше разпоредил да сложат в стаята на Лудия Крум, не предизвикал никакъв интерес, но Крум се интересувал от книги на Платон, някакъв Щайнер и Учителя Дънов.

-Добре, Шефе, ще бъда откровен. Остават ми още три години и ще бъда откровен с тебе, защото ти не си лош човек. Както ти си ни наблюдавал, така и аз съм те наблюдавал и зная , че пари никога не си вземал от затворници за услуги. Но се страхувам, че няма да ми повярваш.

-Слушам те!

-Ти знаеш, че никой не може да ме уплаши или спре да направя, каквото съм решил. Никой човек не може да ми повлияе на решението, но....-явно се чудеше как да го каже разбираемо.

-Но....

-Но, започнах да наблюдавам живота си и установих една проста истина. Когато открадна, и от мене крадат. Когато направя зло на някого, после злото изневиделица идва върху мене там, където изобщо не съм го чакал. Не ме е страх от твоя затвор, Шефе. Не ме е страх и от някакъв друг затвор, защото аз влязох във вашите затвори невинен. Не ме е страх и от вашите наказания, защото те са несправедливи, но ме е страх да не използвам живота и силата си да навредя на някого, защото тогава идва истинското и справедливо  наказание за мене. Справедливо, силно и точно на място.

-И как си го обясняваш това?

-Не знам, Шефе. Знаеш, че не съм религиозен и нямам обяснение, но това са фактите.

-Какви Факти, Круме? Дай ми поне един факт!

Крум се замисли, после си вдигна главата и очите му светнаха.

-Например, последния факт. Започнах да храня едно синигерче, което каца на прозореца ми . Само след две седмици, разни затворници започнаха да ми носят от тяхната храна.  На някой не му се ядяла ябълка, на другиму донесли кекс. Това никога не се беше случвало за всичките години, които бях преди това тук.

Крум го гледаше с въпросителна физиономия и  надеждата, че ще му повярва. Гласчето на Интуицията се обади:

„Говори истината”!

-Така че, Шефе, твоите затвори не са важни. Тука се убедих,  че живеем в един справедлив свят, в който, каквото посееш, това и ще пожънеш. Няма надзиратели, но има справедливи присъди!

„Ето това е! Това е ”-крещеше тънкият познат глас.

-Върви си Круме, вярвам ти. И защото ти вярвам, знам, че мястото ти вече не е тука. Ще направя всичко възможно, да редуцирам наказанието ти и да си отпразнуваш юбилея на свобода. Никога досега не съм молил министъра за нещо, но за тебе, ще го направя.

-Благодаря ти, Шефе, няма да те подведа, ако се получи. И благодаря за уискито, с години не бях опитвал.

Крум сам си отвори вратата и тръгна пред озадачения дежурен с уверени крачки.

Замисли се. Оставаше само да събере две и две и щеше да получи резултата. А резултатът е, че цялата планета  Земя беше един затвор. Не можеше да го каже на никого и никога, защото щяха да го вземат за луд. Но ако беше някаква много известна личност, можеше да пробва. Например като кого.

„Като Шекспир”-му нашепна Интуицията.

Да, Шекспир беше казал: „Целият свят е една сцена и всички сме артисти”. Завоалирано казано. Истината е много по-проста. „Целият свят е един затвор и всички ние изтърпяваме наказанието си”.

Оставаше само да отговори на още един въпрос, но знаеше, че няма да е сега. Въпросът е:

-Какво ще се случи, когато изтърпиш наказанието си, или както е при Крум, разберат, че вече не си за този затвор? Каква ли е свободата, да не си в затвора на планетата Земя? Трябва да е нещо величествено!

Симеон Коев

04.12.17