Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.02.2018 20:02 - Пазете си децата – или как да излекуваш бронхита до пневмония с квалифицирана лекарска помощ
Автор: kcekce Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5144 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Една история, сигурно стара като света. Детенце на годинка и кусур се разболява в този прекрасен болестен сезон – аз лично от есента насам изкарах две болежки със сополи и кашлица, пък какво остава за синковеца. Всичко се развива по обичайния ред – кашлица, кофти самочувствие, температура, водим отрока при педиатърката му, която му предписва антибиотик и му поставя диагноза бронхит след контролна рентгенова снимка. Дотук добре.

 

Само че малкото диване взе толкова да се дразни на температурите си, че отказа както да се храни човешки, така и да пие течности… Не за много – за 12 часа. Ама ние нали сме си пресни-зелени родители, притеснихме се. Въй, сакън, детето не е пишкало цяла нощ, трябва да го спасим от обезводняване! Съветвам всички родители в тази ситуация да разчекнат чевето със съвместни усилия и да му влеят течностите перорално. Или да си викнат у дома частно медицинско лице, което да сложи система с физиологичен разтвор на детето. Защото иначе рискуват да минат по нашия път.

 

Консултираме се с педиатърката и тя ни съветва да се насочим към „най-добрата“ белодробна детска клиника в София. Да му сложат една система на нашето свидно цвете, да го полеят да не вехне, пък и да го излекуват едно хубаво такова, квалифицирано, ако има усложнения.

 

Пристигаме във въпросната клиника. Казват „ОК, да, за хоспитализация е, слагаме му система“. Влива му се банка физ-разтвор с 9 % глюкоза. Вливането се случва в единичен бокс за около 4-5 часа. Тъкмо свиквам с мисълта да вирея в това ограничено пространство с малкия още ден-два, когато ме викват – местим ви. Къде? В един двоен бокс. Аха да се зарадвам на пространството, когато настаняват на съседното легло баба Анелия с нейното внуче Константин. Хортуваме си хубаво двете цяла вечер и половината от следващия ден, но после баба и внуче биват преместени в единичен бокс – както се оказа, двойният е само един и точно на нас трябва да се случи. Аз съм ОК – пак е широчко и едно такова хубаво, прясно боядисанко и ремонтирано, направо мед ти капе на сърцето.

 

Същата вечер ни настаняват нови съседи. Мама Роси и Коко. Мама Роси е толкова видимо болна, че и слепият ще чуе, а глухият ще види:) Едвам изкарва нещо през носа, говори с гласа на Дарт Вейдър, кашля по 5 храчкоизливни оборота в минута и заявява отговорно, че този вирус мамата си е ебал и че тя самата е на антибиотик. Малкият Коко – блед и с тъмни кръгове под очите - е идвал тук вече два пъти, но причина за хоспитализация не са видели. Сега са го приели заради мнение на външен лекар за „наченки на пневмония“. Лекарите в „най-добрата“ клиника на визитацията връхлитат с лафовете „Защо решихте, че сте за тук?“, „Няма такова нещо като наченки, пневмонията или я има, или я няма“ и крещящо между редовете „Ти си тъпа паникьорка и нямаш работа тук“.

 

Коко пие клацид и – да не повярваш – се подобрява. Нашият си пие зинат, предписан от личната му лекарка, и също се оправя. На третия ден в болница е пълен кукуряк и с Коко се гонят из стаята. Предупреждавам обаче сестрите, че нашият започва да се подрисква. Викат „Ааа, не ти вярвам, дай памперс“. На следващо изхождане обикалям отделението, намирам сестра и показвам памперс. Отегчена е. Казва „Не е диария“. Викам, а какво е тогава? Бил дриснал и после пишнал отгоре. Пишнал само отзад на памперса и нито капка отпред :D Той е истински Худини. Продължавам да преследвам като зла прокоба медицинския персонал с лайна в ръка през целия ден – и всичките ме уверяват, че това не е разстройство. Вече отчаяна, питам, ако до два на обяд е срал 6 пъти, това може ли да е твърдо? Не ги трогвам. Явно неудобните реалии е прието да се пропускат покрай ушите, когато в отделението няма упълномощен за взимане на решения лекар.

 

Упълномощените лекари впрочем се появяват веднъж сутрин и веднъж вечер, като на единица дете отделят около минута време. Сутрешните визитации протичат повече в хокане за това колко ни е разхвърлянко (как така не сме подредили всичко чинно, преди да дойде старшинката?!), отколкото в изслушване на придружителите, които наблюдават децата си 24/7. Да не си помислите, че не се задават нужните въпроси! Задават се въпросите, защото така трябва по протокол. Но отговорът, стигнал до „Температурата не е стигала до над 38, само че детето започна да се подриск…“, се прекъсва грубо с „Тихо! Преслушвам детето“. Лекарката вече е минала на следващия пациент със стетоскопа. И ти естествено трябва да млъкнеш, що така й пречиш на работата, ще ти се не види в недисциплинирания катил? Съпровождащата сестра подпитва тихичко какъв „подриск…“ е започнал, но лекарката пак пресича отговора в зародиш – млъквай, пречиш ми, фък оф.

 

Нужно ли е да уточнявам, че правилникът на отделението ни се обясняваше на ден по лъжичка, а не кратко и ясно при постъпването? Това, че не бива сама да давам на детето антипиретици при температура или каквото и да било друго, без да уведомя местния персонал, го разбирам на втория ден. Те си знаели какво да дават. Сиропи за кашлица тук не давали, не може. Не бива да им нарушаваме чистотата на експеримента. Междувременно при вече крайното обостряне на неразбрания, нечут и невидян „подиск…“ една от лекарките ме пита строго, не давам ли на детето пробиотици с антибиотика, аджеба аз да не съм малоумна, естествено, че ще се посере така. Защо те не са ми го казали по-рано си остава мистерия за мен. Назначават му диета. Малкият, крив от температури, развиващи се възпаления на дихателните пътища, запушен и течащ нос, проявил се конюнктивит и зачервен от сране анус, тотално спира да яде предписаните му филии, обикновени бисквити и банани. На фона на диарията започва и да отслабва с бясна скорост. На година и 3 месеца беше 9700 гр., а го изписахме на година и 5 месеца 9300 гр.

 

За щастие въздържанието и сухата храна все пак му затварят криво-ляво аналното кранче. След един ден, в който е акал само 3 пъти с екскременти, които не капят по пода, диетата му се спира. Момчето вижда някаква нормална храна за вечеря и хапва цели 80 грама. Междувременно едната сестра ме нахоква строго, че сок от ябълка съм му била давала, ти нормална ли си, те децата не ги могат соковете, а и сладкото разхлабва, затова го има в дуфалака. Пояснявам, че лекуващата лекарка, по съвместителство завеждаща отделение, съм я питала изрично и е казала, че сок от ябълка може. Викам, на лекарката го обяснете. Сестрата се отдалечава с наперена стъпка и с лафа „Ами да! Ще й кажа!“. За всеки случай махам соковете и спирам да подслаждам чая. Само че детето по рождение никога не е искало да пие вода или неподсладен чай и по този повод пак отказва да приема течности.

 

Сутринта му слагат пак система с една банка, на която той се нааква 4 пъти. Не успявам да му сменям памперсите. Тъй като трябва да го наблюдавам, докато е буден и на система (поне 5 часа), събирам насраните памперси по хронологични номера. Пак гоня служебни лица с лайна в ръка, щото трябвало да им ги показвам. Не пропускат случая да ме нахокат, че съм си събирала памперсите в стаята – трябвало веднага да ги изнасям в изливното помещение, правя кофти хигиена. Отново ме уверяват, че „ово си е стАндарт“, диарията трябвало да изтича през памперса, за да е наистина зле. Викам, изтече отдавна, от вчера все си тече, чаршафите ни са майка плаче, парното е окичено с препрани бебешки бодита. На десето насиране към 15:00 най-сетне получавам някакви обезпокоени погледи. И най-сетне се назначава диета „антидрисък“, дава се лечебна каша „Хумана“, както и дългоочаквания Стоперол, барем спре да пикае през гъза това дете, дето и без това не се храни като хората от дни и е с отслабен от инфекция организъм – която инфекция, впрочем, изобщо не е отшумяла, а само се задълбочава, и температурата се вдига все по-често и се сваля все по-трудно. До вечерта детето се изхожда с гола вОда общо 15 пъти и не хапва практически нищо. Връщам му в менюто подсладения шипков чай, та поне да пие.

 

Дрисъкът се овладява, макар апетитът пак да е на кота нула. Този път решавам самоволно да продължа противодиарийната диета до дупка, каквото и да ми разправят. И без това всичките болнични храни при всичките деца (по мои наблюдения) отиват в кофата, защото не се ядат. Ние отбелязахме 150 гр. грис-каша и 80 гр. мляко с ориз за 13 дена. Всичко останало, което детето изобщо ядеше, беше хляб, бисквити и манджи от баба му. Но за протокола няма проблем – договорът с кетъринговата компания си върви:)

 

С овладян дрисък и на диета висим още 2-3 дена, през които детето е с температура, почти нищо не яде, кашля, пуска неспирно жълто-зелени сополи, постоянно спи и реве, ако го пипнеш. С пъти по-зле, отколкото при постъпване в болницата. Лекарят минава на визитация и, преслушвайки детето, озадачен се пита „Що така бе, с този хубав силен антибиотик?“. Напомням му, че на МОЕТО дете са му спрели антибиотика преди дни. Той казва „А, това не е ли Коко? Объркал съм ги“. Не предписва нищо. През тези дни „лечението“ си остава инхалации с физ-разтвор и вентолин и плакнене на носа със същия добър и стар физиологичен разтвор, проби не се взимат, изследвания не се правят. Започвам силно да се съмнявам, че плакненето със солена водичка венозно, назално и орално изобщо му помага на болния.

 

Чакам с нетърпение да се появи упълномощен лекар в отделението и респективно в нашата стая и го питам някакво лечение ще се предпише ли или не? Заявява ми отегчено, че това най-вероятно (!) е вирусна инфекция и че не се влияе от антибиотици. Предлагам му да вземе проби секрет за бактериален анализ или кръвни проби, нещо да направи, защото заболяването видимо прогресира. Казва ми, че ще му вземат кръв утре. Питам, защо утре – ми щото вече бил минал часът за тези неща по протокол. В два на обяд вече сме изтървали влака за Валхала. Продължавам да настоявам и той с нежелание склонява да вземе кръвна проба и да я пусне същия ден за изследване, та лекарката на вечерната визитация да има становище.

 

Ножче-„печатче“ за бебешки пръстчета видимо няма, старият опитен корифей боцва детето с игла и точи от пръстчето кръв в две епруветки около 20 минути, през които малкият се къса от рев и кашляне. През цялото време докторът се колебае къде е контролната черта на епруветката и дали е събрал достатъчно, вика на помощ по-зрящи сестри – а аз си мисля, че може би му е време да сложи очила, вместо да си мисли, че младее с юнашкия си побелял мустак. След два часа разбираме, че кръвта не е достатъчна за анализ, трябва да се вземе нова проба. Слава богу, светилото на науката вече не е в манипулационната и сестрите бързо взимат кръв венозно.

 

Вечерта идва завеждащата отделение, и тя светило на науката и медицината, и отговорно заявява, че детето има вирусна инфекция, а не бактериална, щото CRP не било в критични стойности, за да е показател за бактериална инфекция. Съветва да продължим да си дишаме водица с вентолин. Дни по-късно, вече в епикризата при изписване виждам, че на точно тази проба CRP се е покачило от предишните 9.5 mg/l до 33 mg/l, ама това, видиш ли, според тях не е показател за бактериална инфекция. Същата нощ отрокът започва да удря слабо поддаващи се на антипиретици температури над 38.5 и цяла нощ не пада под 37.6.

 

Сутринта, да не повярваш, го пращат на рентген. И най-сетне ни местят в единичен бокс – ааалилуя! Това е седмият ни ден в болница, в която – напомням – постъпихме с бронхит, подобрил се още на третия ден прием на предписания от личната ни педиатърка антибиотик. Резултатът от рентгена (и от едноседмичното „квалифицирано лечение“) ми отнася шапката – пневмония, уж засега едностранна. Чичко корифей идва да заяви отегчено, че е наложително да се започне лечение с антибиотик венозно. Питам го, как така вчера вечерта по изследвания нямаше никакъв смисъл от антибиотик, а днес е много нужен венозно? Питам също така не може ли да си вземем детето вкъщи и да го лекуваме с антибиотик перорално – преди да си е лепнало още нещо в тази прекрасна болница. Казва, че след онзи адов дрисък било безумие антибиотикът да се приема през устата, само венозно можело. Въпросът кой и как го докара онзи дрисък дотам не стои на дневен ред…


image

 

Аз започвам лекичко да полудявам. Провеждам десетина телефонни разговора – с таткото, с нашата педиатърка, с моя добра приятелка фармацевтка, със сестра ми, която си беше изписала по свое желание бебето от болница, където му бяха сбъркали диагнозата и респективно лечението. Сестра ми ми препоръчва Токуда, вика, ако ония при вас са некадърници, бягайте там. И на мен не ми дреме, че е частна болница и че се плаща – аз съм в държавна, само защото ни я препоръчаха като най-добрата, не че съм във финансова криза. Уговарям се с таткото да проучи положението в Токуда и да подготви почвата за бързо местене там.

 

Връщам се в стаята при детето, чичко корифей като по чудо пак е там, че предните дни хич не можех да му хвана спатиите. Вече си проверява абокати-салтанати за венозния антибиотик. Казвам му „Ние ще си ходим“. Вика, защо така? Отговарям, че за 7 дни лечение от бронхит тук сме се излекували до пневмония и че това далеч не отговаря на очакванията ми, че чисто обективно погледнато не е разумно при тези резултати да оставям детето си на грижите на същите специалисти. Корифеят свива рамене и казва апатично ОК, документите ще ги оправят до двадесетина минути. През тези минути се чувам пак с моята приятелка, която ни съветва, след като са назначили най-сетне лечение, да си стоим там, щото клиниките трудно приемали пациенти със започнато лечение от други, пък детето трябвало да е в стационар.

 

Тъкмо затварям телефона и се появява госпожа началник-клиниката. Искала да поговори с мен, да уточни какви са ми претенциите към лечението и що така ще си взимам детето и ще бягам през девет планини в десета. Казвам й всичко сбито и по същество, всяка грешка хронологически – слагането в една стая с вирусно болни, пренебрегването на налична диария, ранното спиране на антибиотика, както и на противодиарийната диета, късната реакция за овладяване на проточил се и очевиден възпалителен процес. И самия факт – 7 дена в болница, от бронхит до пневмония.

 

Нейните аргументи ми казват всичко за личните й интереси и притеснения. Тя ми разказва надълго и нашироко, че малцина началници на клиники са ходили да просят по министерствата пари за ремонт:) Разказва ми за ремонта. Прекъсвам я с кратка вметка, че ремонта съм го забелязала и е много хубав, но за жалост той не лекува детето ми. Тя уточнява, че тези ми ти покрития по стените и пода били бактериално-ебали-му-майката-какви. Добавя, че своето си внуче била хоспитализирала тук с ларингит, щото специалистите били най-добрите. Въздържах се да я питам „В двойната стая ли са го сложили?“. Защото е очевидно, че не са. Внучето на шефката, кръстосано с други болни – неее, абсурд! Двойната стая е за такива като мен – неоплакващи се, неопитни, невежи, без гръб, връзки и име. На всичките ми претенции за медицинските грижи (или липсата на такива) отговаря с максимата, че „Вирусите са непредсказуеми и се развиват бързо“. Но ме уверява, че във всички случаи детето е в такова състояние, че задължително трябва да бъде в болница и да се третира венозно с антибиотик.

 

Ей, да не повярваш, с това поне съм съгласна. Наистина го докараха дотам, че да не смееш да го изпишеш:) Правя си сметката, че тук или другаде лечението ще е същото, пък вече сме в единичен бокс и антибиотикът най-сетне е предписан. И решавам да останем.

 image

В рамките на 3 часа наблюдавам рязка, смешно-очевидна и внезапна промяна в отношението на медицинския персонал към нашия случай, към болния и към придружителката му, т.е. мен:) Изведнъж в нашия бокс започват на 20-30 минути да наминават сестри да се интересуват от състоянието на детето, вместо да ги диря с фенер из отделението. Изведнъж стават усмихнати, приветливи и приказливи:) Чудото на „шефката мина да види къде сме се осрали“ се проявява с пълна сила. Визитациите на лекари зачестяват, започват да траят по над две минути, задават се въпроси и дори се изслушват отговорите. Да не повярваш, дори и аз изведнъж придобивам правото да задавам въпроси и да получа подробен и учтив отговор!:) Например за това каква е разликата между грип и вирус – обясняват ми. Най-сетне вместо хвърчащо листче 6х6 см. и огризка от молив получавам химикал и разграфена бланка за записване на поетата от детето храна (Не че някой я погледна де. Както не гледаха и описа на теглото на памперсите, които ме задължиха да претеглям). Същия ден се донася и ехограф, с който една от младите лекарки (които по правило са по-съвестни, но нямат толкова правомощия) преглежда детето – пневмонията не е едностранна, а двустранна.

 

Чудесно, вече сме един такъв хубав клиничен случай, с който не ги мързи да се заемат сериозно:) Преди споменатите изпросени кръвни изследвания чичко корифей заяви, че „не можем да лекуваме нещо, което не знаем какво е“. На ум си казах „Да, виждам от дни, че не можете да лекувате“. Узнават „какво е“ чак след рентгенова снимка с налична пневмония. Всичко друго е тера инкогнита, не заслужава бактериални изследвания и е за инхалации с физиологичен разтвор:) Те лекуват ПНЕВМОНИЯ, не лекуват друго. Ако я нямаш – ще те държат, докато не се развие. Тогава вече ще знаят;)

 

През първия ден на антибиотик момченцето прекара 6-7 часа с температура над 39, която не се влияеше от никакви нурофени, парацетамоли и аналгини. После антибиотикът започна да действа на „несъществуващата“ бактериална инфекция и температурките взеха да се смъкват сами – както като стойности, така и като честота на обостряне. На антибиотик венозно изкарахме в болницата 6 дена. Общо 13 дни за дете на годинка и 5 месеца с правилото „Не го пускайте на пода“. От моето единично легло – в неговото креватче-кошарка. Половин месец. Половин месец обездвижване, диария, слаб апетит, безвкусна храна, будене в 00:00, 02:00 и 06:00 за инхалации и заточение. Един хубав слънчев ден излязох на балкона и се препотих по къс ръкав, беше към 17 градуса поне. Сложих на детето дебело яке и обувки и го изведох на балкона за 2 минути, да стъпи на краката си. Бачо корифей веднага писна „До вчера беше с температура, БЕ ЖЕНА!“. Възпитанието не ми позволи да му кажа „Десет дена не си е стъпвало на краката и не е виждало слънце, БЕ БРАТО!“.

 

За 13 дена нито веднъж медицинско лице не премери температурата на детето. 13 дена никой не си направи труда да вдигне до очите си разписаните от мен приеми на храна от детето, премерените памперси и дрисни, и да ги прочете. 13 дена ми се обясняваше, че трябва задължително да докладвам за състоянието на детето – и ме гледаха с досада, когато го правех. 13 дена без нужда ми натякваха да не давам самоволно лечебни препарати  на детето – и ме хокаха, че не съм го направила. 13 дена ми говореха като на някаква скарана с хигиената мърла, вкарвайки ни в една стая с вирусно болни.

 

За протокола да отбележа, че при постъпване на всяко дете му взимат кръвна проба и му правят тест за вируси. По нашата епикриза при постъпване моето чааве няма вирус. Но впоследствие го получава – с бонус двустранна пневмония. Питах ги в пряк текст защо са ни сложили в една стая с точно онези болни. Свиваха рамене и викаха „Сигурно не е имало места“. Но защо никой не ме предупреди? RSV трябва да е излязъл в кръвната проба на Коко още при постъпването, както на моето дете при постъпването са му извадени отрицателни проби за вируси (по епикриза). Онази сестра, дето се хвалеше, че ще дава акъл на шефката за соковете, ми рече „Той можеше и отвън да си го лепне“. Въй, ама верно ли?! Статистическата вероятност е на ваша страна, когато слагате за 3-4 дни вирусно болен в една стая с бактериално болен?! Впечатли ме, определено. Няма такава наглост.

 

За капак на всичко, когато си събирах багажа при изписване, видях през прозореца на бокса си (който е до манипулационната) пак мама Роси с Коко. Срещнах погледа на Роси и свих рамене – какво става? Показа ми с жестове – абе мани, ще се чуем по телефона, извъртя очи. Чухме се после. Коко пак бил с хрипове, температури. Завеждащата отделението обаче спокойно й обяснила, че малките явно са си обменили вируси и сега си ги карат. Обменили са си вирусите, които моето дете при постъпване по изследвания няма :D

 

Пазете си децата, хора. Никой няма да го направи вместо вас. Даже едва ли ще ви помогнат, преди да е опрял ножът до кокала.

 

P.S.: И вече малко бележки относно удобството на пребиваване на придружителя на детето в болница… Външни хора не влизат в отделението. Бащи/баби/дядовци могат да го видят през стъклото, ако придружителят, тоест мама, занесе детето дотам, стига то да е в кондиция за показване. Излизане на придружителя навън – ако детето заспи спокойно без температура, можеш да изтичаш до близката аптека за капки за очи, до близкия магазин за хляб и лютеница, и дори да изпушиш една цигара с кафе от автомата – общо 10 минути. Интернет в отделението няма, благословени са онези, които са си го пуснали мобилен:) Ако бяха пуснали в болницата wi-fi, щях да изчета много повече Уикипедия и да дерзая с напъни в определени насоки – но там е информационно затъмнение. Столчета за хранене на прощъпулници – йок. Пък и своето да си донесеш, нямаш къде да го сложиш. За майки пушачки остава пълното въздържание или скатаването по балкона на единичните боксове, с прибиране на фасовете по джобовете. Циганките, които често спохождат това отделение, си хвърлят фасовете наоколо и дрънкат цигари от съседните боксове. На една такава се чудех как да й свия цигара, без да я оближа с моя заразен вирус –напоих си памуче с вода, за да навлажня лепилото по листчето.

 

Сутринта (ако изключим инхалацията в 06:00) започва към 7:30 с побутване по рамото и лафче „Хайде, МАМЧЕ, оправяйте се полека-лека, щото ще дойде визитация“. Така и не разбрах от 7:30 до към 9:00 какво се очаква от мен – да изпера чаршафите ли, да се гримирам ли, да сменя пола на детето ли или какво? Необезбокоен сън за над 4 часа видях чак вкъщи. Насраните чаршафи ни ги смениха частично при преместване в друг бокс, сиреч три дена по-късно от нужното (и заявеното на сестра), когато вече ни бяха донесли два чаршафа от вкъщи.

 

Специални поздрави на баба Анелия и на мама Росица с пожелания за бързо и трайно оздравяване на Начката и Коко!:)

Следват копия на водените от мен записки за състоянието на детето, които общо взето НИКОЙ не гледаше, макар да ме накараха да си ги водя:

image
image
image
image
image
image
image




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. radostinalassa - Трябва
24.02.2018 11:51
Да напишеш книга з това.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kcekce
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1153065
Постинги: 395
Коментари: 1058
Гласове: 1662